Вие сте тук
Начало > Шоу > 11-ти А изненада почитателите на БГ киното

11-ти А изненада почитателите на БГ киното

Българската кинопродукция напоследък приятно ме изненадва. След дългогодишен вакуум и проекти със сладникава попарт идеология днес все повече залагаме на семплите, човешки и небрежни нотки в душевността. Качеството на един филм не идва главно от бюджета. Да – декори, снимачни площадки, технически екип, транспорт, наеми. Трудоемко, времеемко. Но нека не го изкарваме антропологичен производствен процес, нито лабораторен такъв. Хубавата идея заляга в основата на сюжета, който прави екранизацията ценна. Посланието, което се адресира. Колкото повече зрители развълнува то, толкова по-добре е свършена работата. Можеш да вложиш колосални средства в даден продукт, ала ако той не даде резултат, ще го гледате само ти вкъщи; ценители – ако е прекалено профилиран; или мазохисти – ако не става за гледане, колкото и да ме контрират, че такъв момент няма и всяко аудио-визуално произведение има таргет. Друг е моментът, че лентата е редно да е комерсиална. Изключително хлъзгаво понятие обаче. Тънък лед, който мигом се пропуква, ако стъпиш по-непохватно. Границата между допустимо комерсиалното и фриволното е едва доловима. Какво значи „комерсиално“ всъщност? Да имаш търговски нюх. Да продаваш добре труда си. За да не казвам „стоката“, тъй като кино средищата са обърнати на тържища и бит пазари.

След „На педя от земята“ на Максим Генчев и „Потъването на Созопол“ „11-ти А“ е другото заглавие, от което съм възхитен. В него обаче няма препратки към историята, каквито в „На педя от земята“. Има дотолкова, че главната героиня – Лина Николова, е преподавател по литература и вменява на учениците си дълг към изучаване произведенията и житейската роля на Христо Ботев и други бележити автори-революционери и изобщо дейци на културата. Сюжетът е достъпен. Адаптиран е към съвремието. Яна Маринова става все по-гъвкава. Играта на Ники Сотиров и Башар Рахар и останалите също ми допадна. Импонира на персонажите. И сложният, и опростен типаж понякога трогват силно. Имах резерви към актьорските превъплъщения на Маринова, но всъщност в този филм тя е брилянтна. Поне за мен. Той е за всички възрастови групи. Просто изразява светогледи и хоризонти. Една малка класна стая, съставена от бунтари. На пръв поглед някои от тях съвсем различни от това, което са всъщност. Експлозивно съчетание от всякакви разновидности натюрел – от зубъри и подлизурковци през богати и нахакани кифли до дрогиращи се и някакви като за част от пейзажа. Но всички до един много истински и с възможности. Деца, които искат да пораснат бързо и да вземат всичко от живота. 11 а

Николова – бивш състезател и инструктор по танци, има две разнопосочни желания в живота си – да танцува и да преподава. Пристъпвайки към осъществяване на втората си цел, тя се сблъсква с друг и свят – че преподаването не е просто професия, а чувство на взаимност. Отива с желание, но неподготвена. Пред нея има бариера от всички тези ученици. Всеки със своя недоизграден характер. Както самата главна героиня във филма заявява – те все още търсят себе си. Младостта е лудост. Деца. И не съвсем. Трудна възраст на себеизразяване, търсене, на кръстопът. Тя им помага в избора да разберат кои са. Първоначално е обрана, консервативна, с известна доза сухарски подход. В директорската стая също вижда учителите объркани, уморени понякога. Но въпреки това не се отказва. Учениците явно са попадали на преподаватели, които не са изваждали на показ доброто от тях… Заядливи, непокорни, превъзбудени. Това е защитната стена. Всеки е идвал, само е взимал и не е давал и си е тръгвал от тях, без да им помогне да научат нещо за себе си. Защото както се споменава в „11-ти А“ – можеш да изпишеш до край дъската, да издекламираш урока по зададената от министерството и „авторските“ колективи и одобрилите ги на сутрешно кафе комисии директива… Но това не те прави преподавател. Нито пък някой инспектор е този, който ще проследи процеса на работа и ще те оцени.

Мога да говоря от личен опит. И преди някой да ме е обвинил за тънкообидния тон, ще кажа, че топката е в две полета и нито една страна не може да си я самоподаде. 4 години следвам във Факултет по журналистика и масова комуникация към СУ. Каквото съм научил през този период, е от желанието ми да се самообразовам – от медии, литература и лични срещи и контакти на разнородни събития. Жизненият опит е най-голямото училище, не корупмираното българско образование. В университета научих какъв не трябва да бъда. Как нямаш права, а само задължения. Как от теб изискват, но насреща не дават. Видях голи претенции. Бивши ДС-та. Видях неграмотност, хора по заместване, без опит в сферата. Натъкнах се на студенти без посока, записали специалността, колкото да вземат тапия и да завършат произволно. А колко от тях сами се отказваха по пътя… някъде по средата. Системата ли ги отказваше, или друго им е било призванието – не знам. До самия край ще искат от нас да можем да сме в рамки, да пишем стерилно, притъпяват ни идентичността. Искат да ни покажат колко ни превъзхождат. И когато ги хванеш в тази крачка, дори се съгласяват, което означава, че те самите са свикнали с тази мисъл и не им пречи. Имат интерес да те заливат с теория и да останеш посредствен – само да може да пишеш дописка е достатъчно, това е дидактиката и атестатът за професионализъм. И все пак – има изключения и способни преподаватели, на които съм благодарен.

 

Когато си разточителен, аргументиран, богат с примери и сравнения, неподатлив на каноните – ти не ставаш за тях и подкопават вярата ти. Ти си заплаха за тях. Постоянно ни вменяват вина за неграмотност и консуматорство. Но ще си говорим пак след време. Да не бъда обвинен в разточителство пак. Анализирах филм. Да, една продукция, която изгледах с благоговение. Изразните средства бяха в консонанс с действителността в българското училище и образование въобще. Бърза акцелерация, поток от информация, опции за много избори. Младежи с таланти. Някой трябва да събуди градивните им чувства и мисли, да ги интегрира и подреди в правилния дискурс. Понякога със заучената доброта не става. Трябва да ги грабнеш. Николова ги води на бар, без простотии обаче – една разчупена вечер с танци и музика. И не, тя не пада на тяхното ниво. Тя постепенно им показва, че може да говори на техния език. Да им бъде приятел. За привързаността трябва време. Учениците са пренаситени, използвани, мачкани. Те имат нужда от наставник, но не в смисъла на деспотичен тартор.

Днешните ученици не са някогашните – възпитани в духа на овчедушие. Само не ми говерете за времето на секс, наркотици и рок енд рол. В България винаги сме били задръстени. Има разлика между страх и страхопочитание. Ще ги респектираш, когато си на ниво, без да им махаш от звездолета, нито пък като ги тероризираш. Трябва ни нова методология на преподаване. Да провокираме интереса към науките и изкуството. Това не става само със скъпа техника. Един учител не е нито страшилище, нито звероукротител. Той е нормален човек, който съвместява преподавателски и педагогически функции. И преди всичко е приятел. Те усещат, когато ги претупваш. Любознателността не се постига с оценки, тестове. А с комбиниране на интерактивност и отношение. Младите не са изгубили сензитивността си, но я разпиляват. Всяка душевност е необходимо да се поощри по най-подходящия за всеки отделен индивид начин. Истинският учител се раздава и е равен с тях. Да им говори за себе си, без да навлиза в прекалено фамилиарния тон, защото тогава олеква и губи баланса. В този филм Николова никога не губи баланса – освен че си изпуска нервите пред закостенелия инспектор, в чиито очи тя фриволничи с учениците. За него тя е задължена да не излиза от телеграфната протоколност. Да, обаче те повишават успеха и мотивацията си. Обикват я. А тя накрая е потисната. Не от възпитаниците си, не от директорката и колегите си – всички я ценят и подкрепят. Инспекторът й предлага да се изявява другояче. Тя влиза, пие малко уиски, което взима от един свой ученик и заплаща… За да му покаже, че също й се пие от мъка и не й е лесно, когато някой отрича фактите и се опитва да те отклони от дейността ти просто защото системата ни е така устроена, че ако не си в кюпа, си странен. Но когато си пич и влезеш под кожата на хората, те сами те искат и не те пускат. А нестранните – онези, безцветните, угодните, шаблонните и праволинейните… те никога до ни къде не стигат.

Изпипан монтаж, забавни сцени, приятен хумор, правдиви поуки. И се посмях, и си поплаках. Не знам за вас, останалите гледали го. А поантата е в завършека. Той е отворен финал. Дали тя е избрала танците или училището, или ги е съчетала… не знаем, но със сигурност знаем едно – не всеки преподавател може да бъде човек, но всеки човек може да бъде добър преподавател. Другото се учи, ако го искаш и това е пътят ти.
Пак се поолях малко, но простете ми – мисля, че си струваше. Така, де. Надявам се.

Top