Напоследък нито една продукция не е постигала такъв фурор, какъвто успя да направи филма „Гунди – Легенда за любовта“, който е напът да счупи рекордите по зрителски интерес за последното десетилетие. Успехът му е хем очакван (все пак става дума за най-обичания български футболист на всички времена), хем изненадващ за мнозина. Та нима не са снимани и други филми за велики българи досега?

Имаше хиляди варианти този проект да се окаже провал. Продуцентите му Иван Христов и Андрей Арнаудов – досега имаха снимачен опит камо покрай риалити формати и сериали като „Съни бийч“. По тема като тази предварително е ясно, че поне половината зрители, ако не и почти всички, ще са настроени подозрително. Който не е от „Левски“ ще гледа накриво към цялата шумотевица, а който е от сините, ще има много високи очаквания и представа, която може и да не се покрие с видяното. Отделно от всичко това – всеки кинаджия, който не е замесен в този проект, тайничко би стискал палци той да се провели. Тези ли ще правят филм за Аспарухов с над 4 милиона бюджет? Няма начин да не се издънят, щом това не е с мое участие!

Но „Гунди“ преодоля целия възможен негативизъм и очакван хейт по начин, който няма аналог в българското кино за последните 35 години. Не че и досега не сме имали филми, които са обединявали и възторгвали по-голямата част от публиката. „Мисия Лондон“ от 2010-а (бюджет 2,7 милиона тогавашни лева), „Операция „Шменти-капели: от 2011г. (бюджет около 1 милион лева), „Възвишение“ от 2017 г. (бюджет 25 милиона лева) – това са все примери за продукции, които са издържани във всеки един компонент. Постигнали са и дори са надхвърлили очакванията и целите си. При „Гунди“ вложението беше още по-голямо – отчасти благодарение и на сигурността, че интересът е абсолютно гарантиран

Той е и рядък пример за това как парите на компания за залагания могат наистина да отидат по предназначение – въпреки че през последните години хазартът и неговата реклама основателно се приемат като нещо силно токсично.

Триумфът на „Гунди“ е венец на усилията на всеотдаен и целенасочен екип, работил седем години по проекта си и устоял на много изкушения. От 4-милионния бюджет е можело да бъде спестено много – и от визуалните ефекти, от масовите сцени, от локациите и от костюмите. Сигурно филмът щеше да предизвиква интерес и да има успех и ако бяха вложени и само половината от тези пари, а останалите бяха потънали по продуцентски джобове. Но тук случаят не е такъв и всеки похарчен лев си личи на екрана. Реакцията на повечето зрители е шок – как е възможно това да с заснето у нас и по този силно въздействащ и професионален начин? Нетипична за нашите ширини мотивация в името на търсен резултат. Високо вдигната летва, която никой не е посмял да смъкне леко надолу, за да си спести проблеми и усилия…

Професионализъм от всички звена по веригата.

Но успехът на „Гунди“ е най-вече шамар за цялото българско кинопроизводство, както и за системата, по която то функционира вече няколко десетилетия. Продуцентите днес деликатно предпочитат да премълчават премеждията си с Националния филмов център, който през 2022 г. отхвърли субсидирането на проекта (един от безумните аргументи бил, че сценаристът Емил Бонев е умрял). Впоследствие държавната институция някак си гузно се присламчи към финансирането на продукцията, но символично и „от кумова срама“. Може би една от причините е, че повечето от проектите, които беше предпочела да финансира, така и не са излезли още на екран – затова пък парите за тях са отдавна усвоени и похарчени.

Публична тайна в гилдията е, че субсидирането на филми от години става на шуро-баджанашки принцип – „аз на тебе – ти на мене“. Финансират се основно проекти, които отиват на второкласни международни фестивали (и там трябва да усвояват и оправдават бюджети все пак), откъдето гордо се връщат със статуетки, а у нас ги гледат шепа зрители мазохисти.
„Още не е отшумял скандалът с финансирането на проекта на Виктор Божинов „Чамкория“ (по другия голям роман на Милен Русков след „Възвишение”) който първоначално също беше отхвърлен от комисията с безумни аргументи. Затова пък бяха субсидирани куп безумия, чиито автори се срамуват дори да ги пуснат по кината, за да не се сблъскат с горчивата реалност на провала си.

Годишно държавата отделя около 40 милиона за филмопроизводство. Представяте ли си, ако тези пари отиват за 10 филма като „Гунди“, без да има нужда хазартни компании и захарни заводи да спонсорират направата им? Ако всеки месец гледаме качествено българско кино като това, което сега пълни салоните? От това би спечелила не само цялата филмова индустрия, а и много успоредни бизнеси, функциониращи покрай нея. От това значително би се повдигнал и духът на нацията ни, би се формирала съвсем друга зрителска култура.

Кой има интерес това да не се случва? Докога ще се търпи безумието, наречено държавно финансиране за киното, в сегашния му вид?

Нима не е ясно, че то води до трайна деградация и деморализация на цялата гилдия? Защо е нужно да се стараеш да правиш добър филмов продукт – достатъчно е да имаш „свой човек“ в комисийката, с когото да се договориш, че после ще му върнеш жеста или пък че ще му бутнеш част от субсидията обратно под масата?

Ето защо явления като „Гунди“ носят безсънни нощи на „кинаджийската мафия“. Те са като пръст в задника не само на криещите се зад абревиатурата НФЦ шушумиги и бюрократи, но и на всички в този занаят, които вегетират благодарение на съществуващата позорна система. От тях в близките дни очаквайте изблици на ирония и снизхождение към фурора на „Гунди“ (по-вероятно само в приятелски кръг – няма да посмеят да се изложат публично).

Някои може би просто ще се покрият за известно време, докато отшуми еуфорията, след което отново ще започнат да ни занимават с претенциите си и с правото да получават пари за „творчеството си“. Трети – със сигурност най-малката част от тези „занаятчии“ – може и трайно да се засрамят. Та с какво оттук нататък ще оправдават своята посредственост и незабележимост?

Източник: Уикенд