-Бях запознат с вестника още преди да започна работа към него, тъй като е най-големият български таблоид извън пределите на страната ни – цели 72 страници. Но причината, поради която го харесвам е фактът, че е коренно различен от останалите вестници. В заглавията не присъстват думите „шок“, „скандално“, „потрес“, а в материалите отсъства жълтия изказ – неща, които по принцип са успели да се прокраднат в нашенските издания и зад граница. „България СЕГА“ защитава интересите на сънародниците ни зад Океана и предоставя трибуна на всеки читател, който свободно може да изкаже мнението си по даден въпрос, без обаче да клевети. Напоследък медиите, в голям процент, започнаха да служат някому и най-вече на онзи, който извади повече кеш. Интересът и парите се оказаха движещата сила в механизмът на пресата, затова не може да говорим за свобода на словото, защото то е заменено от робство. Независимостта и сериозността на „България СЕГА“ бяха нещата, които ме спечелиха и ме подтикнаха да се „кача на борда“. 

Разбира се, предизвикателствата не са никак малко, понеже целият процес се осъществява онлайн. Най-голямото сред които е часовата разлика, понеже колегите с които работя, живеят на различни точки по света. Динамиката е голяма, но с нея нараства и удоволствието с приключването на всеки нов брой.

-Вестникът вече се е утвърдил на пазара през своята 11-годишна история, но с какво успява да те задържи?

-Освен споменатите вече причини, колегите са другият фактор, който ме задържа и мотивира да продължавам работата си към тази медия. Колективът ни, макар и реално разделен от държави и океани, е изключително сплотен. Всеки уважава труда и мнението на другия и върши работата си с любов, а не по задължение. В наше време е почти невъзможно човек да харесва абсолютно всички свои сътрудници, но за мен това важи с пълна сила. В това отношение г-н Светлозар Момчилов – гл. редактор и собственик на „България СЕГА“ е постигнал нещо достойно за възхищение. Аз съм му изключително благодарен, че ме направи част то семейството на медията и ми даде поле за изява.

Друг стимул са читателите, които ценят работата ти. Голяма отговорност е да избираш какво да предоставиш на хората и как да им го поднесеш. В началото, когато разбрах, че имам читателски кръг, интересуващ се ежеседмично от материалите които пиша, ми се струваше нереално. Вероятно фактът, че не съм там и не мога да се срещна с тези хора очи в очи, го правеше сюрреалистично… Днес обаче съм повече от признателен и щастлив, че търсят името ми под статиите и ми гласуват достатъчно доверие, за да отделят от времето си и да прочетат труда ми.

-Кои са темите, за които предпочиташ да пишеш и съответно тези, за които нямаш желание да твориш?

-Предпочитам моралните и чисто човешки теми, като се стремя не просто да излагам факти, а да покажа, че имам отношение към случващото се без да натрапвам мнението си. Да кажем, че пречупвам новините през собствената си призма, като влагам себе си в написаното, но оставям читателя да реши сам, що се отнася до него. България отдавна се е отказала от този подход, всъщност той е направо забранен… Аз лично не мога да си обясня защо. Журналистът също е човек – мислещ и с мнение, способен на съпричастност или несъгласие със случващото се. Според мен не трябва да предаваш една новина плоско и роботизирано, компютри си имаме, но с причина все още хора изпълняват тази функция.

Относно темата, за която избягвам да пиша – това несъмнено е политиката. Жалко е, че в България като че ли просто нямаме такава. Нещата заприличаха повече на цирк и всеки ден човек се изумява на абсурдите, случващи се в тази сфера. Ако държавата ни беше кораб, то щеше да бъде Титаник в момента преди сблъсъка с айсберга. Слава Богу не сме единствените в това отношение! Има други кораби, които вече се претърпели удара. И все пак надявам се, че не е късно ние да го избегнем.

 -Какъв е животът на сънародниците ни в САЩ?

-В никакъв случай не е по-лесен от този тук. Сред хората в родината ни съществува масовата заблуда, че в Америка посрещат сънародниците ни с печеливш лотариен билет и радушно потупване по рамото. В интерес на истината обаче на тях им се налага да се трудят неуморно, за да живеят, да кажем, прилично. Не малко работят на няколко места или заемат постове в трък индустрията, което изобщо не е леко и определено не е за подценяване. Да не забравяме и причините, поради които им се е наложило да напуснат дома. Никой не бяга от хубавото, нали?

Но трябва да отбележа, че в някои отношения те са повече българи, отколкото сме ние – тук в България. Пренесли са и пазят ревностно нашите традиции, отбелязват всички празници, изпращат децата в български училища, за да поддържат езика жив. Въпреки страната, в която пребивават, в сърцата им има място само за нашето отечество.

-Напоследък стана модерно всеки да казва, че се занимава с мода, но ти наистина имаш опит и в тази сфера. Как започна всичко?

-Всъщност началото беше изключително нетипично и странно. Бях на 17 години, когато влязох в модната среда на България. Първият ми мениджър ме спря на улица в София и ми предложи да бъда рекламно лице на марка дрехи. Ситуацията беше смешна, дори абсурдна. Не му повярвах и първоначално го подминах. Все пак винаги съм считал, че историите за откритите таланти в супермаркета или на тротоара са просто един пиар, който се стреми да привлече интерес или да покаже, че всичко е възможно. Тогава обаче той не се отказа и ме настигна, като ми даде визитката си и ми предложи сам да проверя името му и компанията в интернет. Оказа се истина… Така започнах да се снимам за различни марки дрехи, а същата година получих покана за участие в предаването „Следващия топ модел на Германия“, на което водеща беше Хайди Клум. За голямо съжаление не успях да отида, понеже родителите ми не искаха да прекъсвам обучението си в гимназията, но снимките ми като участник стояха в сайта на предаването до самият му старт. Често ме питат дали съжалявам… Че кой не би съжалявал да се запознае и работи с Хайди?! В последствие спрях с модните ангажименти, докато учех висшето си образование, защото програмата ми беше изключително натоварена. Сега обаче, се радвам, че времето ми позволява да поемам нови.

-Със сигурност си познат на почитателите на българското кино. Замислял ли си се да замениш журналистиката с актьорството?

-Ще излъжа, ако кажа, че не съм. Актьорската професия винаги ми е била интересна. Прекарвал съм часове наред гледайки холивудски продукции още във времето, когато последния писък на техниката бяха видеокасетите. Киното определено ми е слабост, но в същото време наистина обичам работата си във вестник „България СЕГА“ и не бих се отказал от нея.

Мисля, че ако намеря точния баланс между двете, това би било златната среда. На мнение съм че човек трябва да бъде лоялен към отговорностите, които е поел и към хората, които са му гласували доверие.

-Правил ли си планове да заминеш в чужбина, за да търсиш по-добра реализация?

-Учудващо, но отговорът е не. За момента имам всичко, което ме прави щастлив тук в България, а и харесвам държавата си (което обаче не важи за управата ѝ). Вече е 21 век и възможностите са неограничени – звучи като клише, но е истина. Ето например, живея в София, но работата ми е в Чикаго, макар никога да не съм стъпвал там. Някога това е било немислимо и заклеймявано като фантастика, днес е напълно реално и възможно.

Иначе обичам да пътувам и да виждам нови места, да се докосвам до историята и културата на други нации. Впечатлявам се предимно от градове, това което човек е изградил сам. Ако е наложително да напусна родината и трябва да избера къде да живея, дълго ще се колебая между Будапеща и Белград. Аз съм от хората, които или мигновено биват привлечени от едно място или никога не го чувстват като „свое“. Смея да твърдя, че съм имал възможността да посетя не малко места, но тези два града определено оставиха отпечатък в мен. И двата са просто удивителни, различни и въпреки това сходни… Но надявам се все пак да не ми се наложи да избирам.