Примата на испанската оперна сцена Монсерат Кабайе бе посрещната в зала №1 на Националния дворец на културата с бурни аплодисменти. Часове по-рано тя даде ексклузивно интервю, с което даде възможност на българската публика да я опознае още повече.

– Всеки човек има преломни моменти в живота и в кариерата си – кои са вашите? Разкажете ни за тях.
– Много са, наистина. Но денят, в който се запознах с моя съпруг, е момент, който е много скъп за мен. Това е ден, който никога няма да забравя и е наистина най-топлият спомен от зората на кариерата ми.
Иначе аз дълги години се занимавах с музика. Има 50 години. И в един момент тя се превърна в нещо, от което имам ежедневна нужда. Може би тогава започнах да я възприемам и по-сериозно – като изкуство, към което се стремя с цялата си душа и сърце. Знам какво е да обичаш и да желаеш да се отдадеш на това изкуство. Затова и опитвам да помогна максимално на младите певци, с които работя и до днес.
Съпругът ми често ми е казвал, че трябва да напиша книга и за живота си, но не мисля, че ще съумея да го направя. Мисля, че спомените се изразяват с говорене, а не с черно и бяло. Онова, което със сигурност разбрах за всичките тези години, е – че трябва да приемаш онова, което ти се случва, с обич. Че трябва да можеш да даряваш любов, особено на онези, които не ти дават такава. Човек за това е тук, за да помага на другите, а не за да живее за себе си.

– Какво се оказва днес за вас най-важно в живота? Навярно здравето?
– Здравето винаги е важно, да. Семейството ми е на първо място за мен. Но също и волята, късметът, разбира се, влияе, но ако нямаш воля, нищо не се случва. Винаги съм се опитвала да дам най-доброто от себе си, за да оправдая очакванията на публиката към мен, както и тези на авторите на произведенията. Ако не го правиш, значи да ги лъжеш и да ги обидиш. За някои може би титлите са важни, при мен е по-различно. Никога не съм приемала титлите, които са ми давали, защото те нямат значение за онова, което правиш на сцената.

– А помните ли първата си реакция, когато разбрахте, че дъщеря ви е избрала същия път? Знам, че тя се е занимавала с балет, била е ученичка на Мая Плисецкая – изкуство, съвсем различно от пеенето.
– Да, точно така. Честно казано, не го очаквах. Но така се развиха нещата. Тя се занимаваше с балет от 5-годишна. Беше ученичка на Мая Плисецкая. В мечтите си се виждаше единствено като балерина. Но претърпя малък инцидент, който сложи завинаги край на мечтите й. Раздялата с балета изживя много тежко. Дълго време бе тъжна. Тогава моят съпруг, за да я утеши, започна да я занимава с пеене. Постепенно това я увлече и тя събра сили да се пробва на сцена. Първият й сериозен концерт бе през 1995 г. Успехът я накара да задълбочи работата си. Вече има зад гърба си доста престижни покани и участия. Пяла е на сцената на „Ла Скала” в Милано, което за един млад певец с малко опит зад гърба си е голямо признание.

– Разкажете ни малко за вашето детство? Игриво дете ли бяхте?
– Детството ми премина в много работа. Може да се каже, че почти нямах детство, поне такова, каквото бих искала да бъде или за каквото бях чела в книгите. Но и аз съм си в известна степен виновна. Бях изключително любознателна и си завирах носа във всяко ново нещо, което се изпречваше пред очите ми. Апетитът ми към откривателство беше направо непоправим. Освен това бях всеотдайна към всяко живо същество. Все мислех, че това, което правя за някого, не е достатъчно.

– Разбрахме, че сте отличен шофьор…
– Вече не съм добре здравословно, но много обичам шофирането. Казват, че съм отличен шофьор.

– Сред хобитата ви е и рисуването. Как се появи страстта към него?
– От най-ранна възраст съм искала да рисувам. В началото с акварел, а след това – с молив или по-скоро – парче въглен. След време, когато се почувствах уверена, дори се осмелих да рисувам с маслени бои. Това, разбира се, е наивно рисуване, но аз направих няколко портрета. Също така и натюрморти, които са доста добри. За съжаление имам прекалено малко време за тази страст. Въпреки това, когато пътувам за дълго време, вземам със себе си албуми с хартия и рисувам това, което виждам от прозореца на хотелската си стая. Това е хобито, което ми доставя много голямо удоволствие.

– Сред най-големите ви приятели бе Фреди Меркюри? Как се запознахте с него и какво ви даде това приятелство?
– Той беше влюбен в операта и почти не пропускаше спектакъл. След поредната премиера нахълтваше ентусиазиран в гримьорните и ни целуваше всички поред. И когато през 1987 г. трябваше да подготви концерт и албум за предстоящата олимпиада (през 1992 г. – б. р.), не се поколеба да ме покани за съвместна работа. Така се роди хитът „Барселона”. Идеята му беше да направим нещо, което да стане химн на младежите. И наистина се получи. Фреди, също като мен, бе един непоправим ентусиаст. Увлече ме в някои от своите благородни дела. Заедно се включихме в една благотворителна акция, подпомагаща парижкия институт „Луи Пастьор”. Бяха велики години. Извън сцената той бе изключително внимателен, обикновен. Не се държеше надменно, въобще не се изживяваше като звезда, какъвто всъщност беше. На него можеше да се разчита, защото държеше на думата си. А и обичаше да бъде чист в отношенията си с хората. Мразеше преструвките.

– А каква сте вие извън сцената?
– Не съм много за гледане (смее се). Шегувам се, разбира се. Занимавам се с обичайните за всяка една съпруга неща. Преди, когато физически можех, оправях къщата, понякога правех кулинарни изненади за фамилията, но най-често си почивам, тъй като програмата ми е много запълнена и това е единствената ми възможност за малко релакс. Много обичам да слушам музика – всякаква.

– Имате ли някакви суеверия?
– Не, не съм суеверна и не правя нищо особено. Гледам да се концентрирам за изпълнението максимално. На сцената обаче, винаги обличам черно и червено.