Тони Димитрова е родена през 1963 г. в Бургас, където живее и до днес. Работи няколко години като машинописка преди да започне да се занимава с музика. Но  1995 г. се оказва решава за нея. Явява се на конкурс, организиран от Ева и Гого от група „Тоника“. В журито е Стефан Диомов, който пък търси хора за попълнение на тогавашната група „Горещ пясък“. Още на следващия ден й правят пробни записи в студио и през януари 1996 година е назначена за солистка на оркестъра.  

Днес тя е една от най-известните български изпълнителки, която многобройните й почитатели ще запомнят с вечната й усмивка. Неведнъж е възпявала любимия си Бургас в своите песни, които са се превърнали във вечни хитове. Днес изпълнителката живее заедно с китариста си Иван Ченов, в когото е намерила голямата си любов. Седмица след като се върна от Италия Тони даде едно от най-искрените си интервюта.

– Тони, преди седмица се прибра от Италия. На почивка или по работа беше там?

– От години месец юли ми е свободен, гледам да не приемам участия и се отдавам на почивка. Правя планове да пътувам, да отида на плаж.  Преди година открих за себе си Италия. Винаги съм си казвала, че тя е близо и мога да отида винаги, затова обръщах повече внимание на далечните дестинации. След като я посетих си я харесах и ето, че и тази година отново отидохме, като допълнихме и Монако. Бяхме с Иван и децата.

– В края на месец август ще станеш част от „Легендите“ в Бургас. Чия беше инициативата?

– Това е по покана на Митко Кърнев, с когото много се уважавам, както и със Стенли, Данчо Караджов и Любо Киров. Видяхме се преди време в зала “Арена Армеец” на един благотворителен концерт, тогава ми предложиха, представиха ми концепцията и аз се съгласих. Ще изпеем заедно две песни, като едната ще е моя. Преди година също са имали концерт в  Бургас и е било страхотно, надявам се, че и тази година ще бъде на ниво.

– Тази година ти награди победителя в конкурса „Бургас и морето“. Каква беше твоята задача в него?

– Да, аз бях в екипа на конкурса, като моите задачи бяха изцяло административни и организациоонни, държа да го подчертая. Искам да кажа на тия, които не спряха да ми ядат някои неща толкова дълго време, че нямам никаква власт и роля в избора на песен. Само, ако чуя и сричка от госпожите, които гадно ме кълват през годините, ще ги дам под съд.

– Кои са тези госпожи?

– Те си знаят, това са няколко певици.

– А справедливо ли бе дадена наградата през 2015 година на предния на Ивайло Колев?

– Честно казано, целият организационен комитет присъства при преброяването. Ивайло спечели безапелационно журито и публиката. Ако някой поставя под  съмнение това, трябваше да присъства в залата, за да види как избухна публиката на песента и му даде най-много гласове. Имало е няколко подобни случаи в историята на този конкурс, в които публиката и журито  гласуват еднакво. Първият бе на покойния Пламен Ставрев за „Лятото“, а вторият – на „Петте сезона“ и песента „Полунощ е“. Гарантирам, че победата беше справедлива, това е конкурс за песен, а не за изпълнител все пак.

– Успя да сбъднеш една от мечтите си и да участват в театрални постановки. С какво ое успя да те спечели театърът?

– Театърът е една от моите любови, която дълго време съм целувала през стъкло. Колкото съм била близо, толкова и далеч. Като се замисля на мен са ми се реализирали две приказки в живота. Благодарна съм на Господ, че ми сбъдва мечтите, дори тези, които не съм имала. Аз не съм искала  да ставам певица, а актриса. След първата постановка си казах, че не съм се справила добре и затова не ми се обаждат толкова дълго време. Оказа се, че съм сгрешила и  получих покана за още няколко спектакъла. Когато ми се обадиха за четвърти път си казах, че явно има някакво зрънце от театъра в мен и се прегърнахме взаимно. Това го приемам като осъществяване на една дълга любов.

-А очакваше ли театрална награда, каквато вече получи?

– Не, дори се стреснах като чух. Казах си, че това е прекалено. (смее се) Аз никога не съм се борила за награди. На някои наградени певици съм казвала, че докато те се карат за награди, аз се скъсвам от участия. Според мен наградите са няколко вида – едните са статуетки, а другите – да обикаляш по пътищата.

Дни преди да замина за Италия бях член на жури на детски конкурс, имаше разплакани и недоволни. Едно дете получи   награда от фирма, че е нейният любимец. Тогава казах, че това дете е получило една от най-големите награди. За мен няма по-голяма награда от това да те срещне някой на улицата и да ти каже, че ти си неговият любимец. Никоя кристална лира или златен медал не могат да ти дадат това удоволствие.

– Какво ти казват хората, когато те спрат?

– В интерес на истината съм се наслушала на хубави думички от хората. Не мога да не бъда удовлетворена от това. Постоянно ме спират и ми казват, че ме обичат много, аз отговарям със същото. Някои като ми го кажат дори се просълзяват. Много ме трогват тези срещи и ми въздействат, говорят ми много. Разбира се, не съм се самозабравила.

– Получи малка роля в „Столичани в повече“. Ако получиш предложение за главна роля в киното или в сериал, би ли приела?

– Киното се оказа, че е много трудно, правят се много дубли. Когато ми се обади Любо Нейков и ми предложи роличка, аз подскочих. Имала съм преди време предложение за „Революция Z”, но за кастинг, което е доста различно. Тогава дъщеря ми беше в 7 клас и ми беше важно да съм в Бургас. По това време отказах и на един ТВ формат, защото детето трябваше да гони оценки, не съжалявам.

Когато стана време да отида на снимките си бях научила трите страници сценарий, но се оказа, че те са 8. Не се разбра откъде са дошли другите 5 – или не ги бях получила, или не съм ги видяла. Но като разбрах, се гипсирах на място. Важно е да попаднеш на готини актьори, аз съм от тия, дето слушат. Тогава актьорът Иван Юруков ме успокои, взе един сценарий и започнахме – той подава, аз отговарям. И така научих репликите. Голямо дублиране се оказа,  мислих, че снимките ще са около 2 часа, но се оказа, че часовете са 10. Ако ми предложат, бих приела, разбира се, но не на всяка цена. Това е един свят, който бих искала да разгледам и опозная. Имам много да уча като актриса.

– Имало ли е момент, в който си искала да прекратиш музикалната си кариера?

– Знаеш ли, през годините не се научих да  бъда занаятчийка – да изляза да изпея нещо набързо, да взема парите и да си тръгна. Когато пътувам за участие понякога нямам настроение, душата ми е уморена. А когато тя не пее, как да пея аз? Казвам на моите момчета,  с които пътувам (шофьор и двама китаристи – б. а./), че се чувствам много изморена, но когато изляза на сцената и видя усмихнатите лица, няма как да не превключа. Винаги гледам да дам нещо от себе си. Имало е моменти, в които ми е било много тъжно, получавала съм лоши новини, но песента лекува.

– Преди година загатнахте за сватба с Иван. Настъпи ли този момент?

– Тогава ни питаха дали мислим за сватба и ние отговорихме, че – не сме решили, не сме го направили! Честно казано с него не сме говорили на тази тема. Това не е решение, което ни е изключително важно.

Ще ти споделя нещо, което много ме обиди и ме нарани. Прочетох една статия  по тази тема в Интернет. Под нея имаше един единствен коментар, на някакъв Джо, който няма да забравя. Коментарът гласеше „О, Боже, това дебело същество какво си е въобразило“. Толкова силно ме заболя, мислих да му отговоря и да го попитам какво знае за мен, че е написал нещо подобно, че си позволява да ме наранява. Имала съм върхове и падения, пътища без изход, но никога не съм искала да занимавам хората със себе си. Никога никой не ми е изкарвал мръсното бельо, аз също не съм вадила бельото на никого, защото всеки има такова. Тогава си казах, че повече никога няма да говоря на тази тема. Защото тогава видях как като лешояди разни анонимници могат да правят с теб каквото си искат!

Скоро четох един материал на Кеворк Кеворкян, който даде много точни определения за подобни случаи. Много е прав, че има хора, които са убийци с думи. Не искам да им давам материал на тези убийци, за да могат с ръцете си пак да напишат нещо подобно. Да, имам огледало, не съм тръстика, но този Джо нищо повече не знае за мен освен това, че имам наднормено тегло!

– Вярваш ли в брака?

– Не съм от тия, които казват, че това е отживелица. Но аз предвиждах, че няма да я бъде тая работа между мен и бащата на дъщеря ми. Бяхме доста различни хора, за да си мислим, че ще продължим дълго. Говорили сме затова, но тогава се въздържах от решение, след това се разделихме. Явно съм била права. Няма смисъл да градиш нещо, което вътре в себе си знаеш, че след даден период от време ще разрушиш.

– За какво си мечтаете с Иван?

– Мечтите не са, за да ни надскачат. Не сме големи мечтатели, които да покоряват върхове. Живеем по един съвсем нормален начин, гледаме си децата, имаме си и добри и лоши моменти. Миналата година отидохме в Италия, влюбихме се и пак се върнахме. Той е в оркестъра на „Бургас и морето“. Тази година аз бях човекът, който му каза да не дава песен за конкурса, защото така би хвърлил кал върху името му. Някой ме укорява, че съм много праволинейна, но така разбирам и виждам нещата. Не сме големи мечтатели, които да покоряват върхове.