Годината е 1975-а, а месецът април. В Плевен проплаква за първи път едно момиченце, което 40 години по-късно ще всява страх у родните политици.  Днешният синоним на “бръснач”  в родната тв журналистика Ани Цолова е била доста кльощаво дете, винаги късо подстригана. Кара често колело. Тънките й кокалести краченца са почернели от жаркото слънце и винаги са ожулени. 

До седмата си година живее във врачанското село Михайлово при своите баба и дядо. Всичките й детски спомени са свързани с малкото населено място в Северозападна България. „Сега си давам сметка, че съм се чувствала точно като в любимия ни филм от онова време – “Синьо лято”. Точно като в него – само че нямаше море.  Истинска свобода, близки хора, които много обичаш, спокойно ти е, караш по цял ден колело. Явно съм била мъжкарана в детството, защото постоянно организирах децата. Правехме някакви маршрути с колелета. Винаги имаше много активна организация“, разказва водещата на сутрешния блок на Нова.

Ако днес громи гостите си с неудобни въпроси, то като малка е организирала турнир по бой с пръчки. Разбира се, имало е моменти, в които и женското в нея се е събуждало. Запретвала ръкави и изправяла връстничките си една срещу друга в състезание по плетиво, както и по изграждане на колиба. „Явно съм била организатор № 1. И досега това ми е останало в характера. Усещам се, че си пъхам гагата дори когато няма нужда. Виждам някаква несправедливост, която по никакъв начин не ме засяга. Хората, които са обект на тази несправедливост, по никакъв начин не са потърсили моята помощ… Но аз се намесвам и… ще оправя положението”, споделя Цолова.

Иначе това с организаторските способности може да се свърже с факта, че тя се е родила под знака на Овена. Решително и с рогата напред, дори е искала да се появи на света много преди определения ден.

“Измъчила съм страхотно мама. Имала е сериозни поражения след моето раждане. Първо съм тръгнала да се раждам 3 месеца преди датата – в края на 6-ия месец. И тя, милата, е прекарала 3 месеца в болница на системи, за да мога да се появя с гръм и трясък. И наистина съм се появила така. Много мъчително ме е родила. Даже има увреждане на едното око… Родила съм се трудно, но пък си е заслужавало. Много често съм изпитвала чувство на вина към майка ми…

Две години след мен се е появил и брат ми – по най-лесния начин. Бил е едно пухкаво, сладко, дебело бебенце с гривнички по ръцете и краката. Отново за разлика от мен – била съм кльощава и злояда. Много са се грижили за мен. Сокове, ябълки, моркови – всичко се е изстисквало на ръка. Никога не съм изяждала приготвеното за мен. Брат ми и братовчед ми, с когото се родихме по едно и също време, са изяждали всичко“, откровена е журналистката.

По ирония на съдбата днес нещата стоят обратно. „Аз обичам да ям и изобщо не съм слаба, а брат ми – пухкавото бебе, което не спираше да яде, сега е строен млад мъж“, разкрива Ани.
Като малка тя си е играла на… сокове. „Правих проучване – никой друг не е играл на сокове. Вземах малки бурканчета от детски храни и в градината намирах най-различни растения и цветя, които пускат цветен сок. Стривах ги и ги слагах във вода. Ходех и в други градини, законно или не, да бера цветя. Някои пускаха розов, лилав, червен сок, а мерудията – много хубав зелен. Във всяко бурканче сипвах по малко вода и растения и водата се оцветяваше. Цялата колекция се подреждаше на едно рафтче. Ароматът изветряваше за около 24 часа и на следващия ден процедурата се повтаряше. Не знам откъде ми беше хрумнала тази игра, но поне две-три лета ми беше основно занимание.”

Острието на „Здравей, България“ не крие, че любимата й играчка била парцалената кукла на майка й. „Много ме е яд, че не я запазих. Тя е била нейна кукла, но е дошла отнякъде, не е първо притежание на майка ми. Беше уникална парцалена кукла – най-приятната, най-топлата, най-истинската. След това съм имала толкова много кукли – пеещи, клатещи се, мигащи, говорещи… всякакви други, но никоя от тях нямаше това, което ми носеше парцалената“, разкрива Цолова.

Като малка тя не е имала амбиция да става журналист. Мечтаела да стане певица. “Пяла съм с опаковката на дезодорант пред огледалото, но мисля, че това много деца са го правели… Обличах булчинската рокля на майка ми… мислех, че съм певица.  Имахме всичките песни на Лили Иванова на плочи, също на „Бони М”, на АВВА, т. е. всичко, което се е продавало тогава… Пусках някоя плоча и пеех пред огледалото“, спомня си тя. На по-късен етап от музикалната сцена се е пренасочила към правото, поне в мислите си. „Тогава беше много модерно и всички искаха да учат право. Аз обаче исках от много малка да уча право, защото бях гледала един филм – “Адвокат на дявола”. И заради него исках да стана адвокат. Във филма имаше една жена, която ми беше направила силно впечатление, и аз исках да съм като нея. И съответно си имах цел. Майка ми и баща им никога не са ми казвали: “Ти ще кандидатстваш това… ще учиш там… стани…” Имах свободата да избирам. И реших да кандидатствам право, за да стана адвокат“. Съдбата обаче решила да не следва тази дисциплина.

Едно от нещата, които и до днес вълнуват Ани, са народните танци. Разказва, че била много добра в тях, но й се наложило да прекъсне. „В първи клас майка ми ме записа в Пионерския дом в Плевен – там имаше чудесна музикална и танцова школа. Подготвяха кадри за Северняшкия ансамбъл. Играх 7 години народни танци. Изкачвах се нагоре в ансамбъла и често си представях как ще танцувам в Северняшкия ансамбъл. Това ми беше мечтата. На всички момичета ни беше мечта. Според мен бях добра, защото винаги минавах изпитите и се качвах нагоре, нагоре… С такова желание ходех, че и досега помня – репетициите бяха в понеделник, сряда и петък от 7 до 9 ч. вечерта. През зимата баща ми или майка ми идваха да ме вземат от Пионерския дом.
Много тежко преживях отказването от танците. Разболях се от бронхопневмония.
Един месец останах вкъщи, поставяха ми инжекции. За този месец пропуснах много репетиции… Върнах се след месец отсъствие и трябваше да положа изпит за качване в горно ниво, но не успях… А при мен беше така – или съм най-добрата, или няма да се връщам назад. Бяха ревове, чудеса… Мисля си, че майка ми и баща ми не са разбрали колко тежко съм го преживяла. Трябвало е да отидат да кажат на хореографа: “Дайте му една седмица на това малкото, че много се е амбицирало да научи стъпките.” Аз щях да ги науча! Сигурна съм! Някой да ми беше показал, щях да ги науча, да се явя на изпита подготвена… И да се кача нагоре. Но родителите ми явно не са знаели колко важно е било всичко това за мен. Явно не съм им дала някакъв знак… Спомням си обаче, че нощи наред плачех, защото народните танци тогава за мен бяха най-важното нещо. И след това много дълго време не можех да гледам танцуващи ансамбли по телевизията… И досега, като видя Северняшкия ансамбъл, се разплаквам… Нещо ме срязва в сърцето. От две години играя в един самодеен ансамбъл. Правим истински танци, с хореография, не е само с хора. Мога да съм и солистка!”, изповяда тв водещата.

Първата й целувка също е била на село, когато Ани е на 14 години. Тогава е седяла на пейка пред местната фурна с нейн приятел – Панчо. „Любимият ми момент беше, когато мама Пепа и деди ме пращаха за хляб. Винаги отивах с колелото – три хляба в торба от едната страна, три от другата… Балансираш с колелото и ако не паднеш, си победител. Всички деца се събирахме пред хлебарницата…”

Споменът за първата целувка отстъпи пак пред спомените за веселото детство и многото сини лета в село Михайлово. А днес за жалост то е нещо такова…

“В момента в моето село живеят само възрастни хора. Постоянно нощем крадци обират къщите. Мръсно е, сиво, срещаш намръщени хора. От 3000 души сега дали има и 500. На мен това ми е голяма болка. Минали са 20-ина години, а всичко толкова много се промени. Селото обезлюдя, в него няма млади хора. Много е тъжно“, емоционална е Цолова.

Материалът е отпечатън във вестник Шоу“