– Меги, честита голяма победа! В предишния ни разговор – преди да влезеш в Къщата на „Биг брадър”, ти казах, че в твое лице най-вероятно вътре ще си намерят майстора! А ти отвърна – да внимават какво си пожелават! Така ли се случи?
– Е, аз не съм чак такъв майстор. Всъщност, през цялото време усещах себе си и продуцентите като партньори, които се уважават. Когато излязох от Къщата, казах на един представител на продуцента, който всъщност е самият Биг брадър, че неведнъж изпитах лека и съвсем бяла завист към неговите изключително светкавични и интересни реакции. Той има това, което на мен много ми липсва – той не жали хората, които искат да разкрият себе си, и ги оставя, дори им създава добри условия да се разгърнат. Това страшно много ми харесва! Целият екип на „Олд скуул” не пропуснаха ситуация, която да направят интересна на зрителите. Смятам, че този сезон илюстрира много важни за България процеси. Затова и беше различен.
– Още преди да разбереш, че си крайният победител – чувстваше ли се по време на престоя си в Къщата, като човек, спечелил играта?
– Аз се чувствах като победител всяка седмица, защото всяка седмица оставах. Разбира се, съквартирантите имаха своето обяснение за това – че ние всъщност до момента реално гласуване не сме имали, че било само от фейсбук, пък там гласували един тип хора и тем подобни. А за мен фактът, че всяка седмица бях номинирана и, че зрителите ме оставяха всяка седмица вътре в Къщата означаваше, че аз съм победител през цялото това време. И нямаше значение какво ще се случи накрая. Не съм човек, който мисли за победа – където и да отида. Нито за рейтинги или за това на кого искам да направя впечатление. Преди много години бях дала едно интервю, чието заглавие беше цитат от моя любима песен – „Птиците летят толкова високо, защото не мислят за успеха”. И наистина – това просто трябва да ти е начин на живот, иначе е шизофрения.
– Имаш редица емблематични реплики от участието си, но една направи на хората наистина силно впечатление: „Аз не съм свикнала на доброта”. Ти се разплака, след като разбра колко много хора те подкрепят – безпрецедентните 40%, а първата реакция в социалната мрежа след това бе: „Ето това бяха първите истински сълзи във формата!” Но добротата май те обезоръжава…
– О, да, досега много се срамувам от този момент. Мислех, че ще съм един от малкото съквартиранти, който не само, че не е мрънкал за нищо, ами не е и ревал – защото там всички за нещо ревяха. Разплаках се, може би защото пред Емануела нямам бодли, нито бариери. Малко преди този момент ходех по пътеката във фитнеса – бях в гръб и тя ме попита: „Как си?”, а аз просто махнах с ръка. Но тя ме усети и добави: „Какво ти има?”. Емануела е много чувствителен, много сензитивен човек. И не можех да премълча пред нея. Аз тогава действително цяла нощ не можах да спя. Чувствах се много особено. Искаше ми се, ако може, веднага да върна добротата, която съм получила. Имах подобна ситуация преди много години – една медицинска сестра в лаборатория в Русе ми направи услуга в един много сложен за мен период. Отиде и взе резултатите на едната ми близначка, която тогава бе на 4 години и с тромбоцитопения. Тя отиде, за да ме улесни, защото бях с три деца. После я потърсих, за да й благодаря – с една кутия бонбони, а тя ми каза: „Знаете ли, винаги съм се чудила защо хората бързат да се отърват от чувството си за благодарност?” И за мен чувството за благодарност винаги е било едно от най-тежките и ангажиращи чувства. Винаги много ми се е искало да върна, защото с даването аз съм ок. Хората, които ме познават, знаят, че
мога да направя услуга и веднага ще забравя за нея
Мога да изляза посред нощ и няма значение колко километра ще измина – това не ми тежи. Не съм от хората, които си казват „направи добро, пък после..” или „няма ненаказано добро” – напротив. Не правя добро, за да ми благодарят – правя го заради себе си, защото ми е приятно и ми доставя удоволствие. И държа този, за когото съм го направила, да знае, че го правя, защото ми е приятно на мен. Но да, наистина не съм свикнала да получавам добро. Аз и не предразполагам хората да се чувстват натоварени с някаква благодарност към мен. Но като чух вот от 40% и се разтреперих! Само като си представя, че това са хора, обикновени хора, за които парите също са проблем, които със сигурност са отделили от хляба си, от кафето си, това много ме натовари. Действително не издържам на добро. Аз мога да водя битки и съм издръжлива. Сигурно мога да се справя с всеки кретен. Изключително събрана и концентрирана съм в трудни моменти. Но ти само ела при мен с добро – и правя локвичка, разтапям се, всичко мога да дам.
– Какво всъщност показа така нареченото разделение интелектуалци/попфолк? И дали в крайна сметка не се срути из основи онова псевдоповедение, при което мнозина жонглират с думичката „морал” с лекотата, с която биха показали и среден пръст?!
– Аз бях причислена към така наречената група на попфолка и никога не съм била в интелектуалците – защото за мен това са хора, преплетени като свински черва един с друг. Същите, които изпиха кръвта на тази държава заради собствените си интереси! За мен това разделение за пореден път бе много показателно! Тези хора, които не се преплитат, имат още съвест и гледат резултатите, фактите, работят честно на работа, опитват се да не назначават братя, сестри, братовчеди, за да крадат дружно – не са научили и не искат да научат онази лексика, която оправдава всичко, което се прави. А ние вече знаем, че тази лексика е маскировка. И изведнъж в Къщата забелязах същото, то провокира мен, която съм дъвкала точно това много пъти в мои предавания, устоявала съм на какво ли не, отстоявала съм позициите си години наред, живяла съм така, както съм говорила и в студиото. Никога не съм ходила да се оплаквам, а години наред съм водила битки с кого ли не, без хората да знаят за това. Ходила съм в съдебни зали. Мен са ме заплашвали. Опитвали са се да ме подкупят, след което са ме разкарвали десетки години по съдилища. Предаването беше свършило, а аз още ходех в съдебни зали. И никога не съм си позволила, и не бих го направила – да ходя и да се правя на велика, че видите ли – мен някой ме заплашва, значи аз съм фактор. Приемах това съвсем спокойно. Щом ме бият, значи съм живо куче – и имам силни врагове! За мен това винаги е било комплимент. Хората видяха един завършен характер, който преди това не са виждали, просто защото аз не кудкудякам, когато направя нещо сякаш съм снесла златно яйце.
– Излиза, че в шоуто стратегията ти всъщност бе – че нямаш стратегия. Игра самата себе си!?
– Аз и в живота нямам стратегия, да. Точно така. Хората си мислят, че щом влизат в този формат, трябва да имат някаква стратегия. А ако е имало такава, то тя буквално спихва в един момент като балон. Не можеш да имаш стратегия в живота – ти си това, което си, в този момент, с тези мисли и нагласи. В играта е същото. Но и това е игра донякъде. Това всъщност е животът, само че по едни много конкретни правила. Някои от моите съквартиранти вътре обаче не правеха разлика къде свършва животът и откъде започва играта. И в началото много се дразнеха, когато на реплика „но нали това е само игра” отвръщах с „не, това е животът – тук сме такива, каквито сме си”. Много се страхуваха да не разкрият слабите си черти. А аз отдавна знам, че слабите черти са силни черти в други ситуации, и обратно.
– Ти уцели поведенчески, а навярно и личностни дефицити у Ирина, които опитни психолози определиха бързо като съзнателен емоционален рекет, и с който тя вероятно си служи и в живота. На какво отдаваш тези й нагласи?
– Поведението на Ирина до голяма степен се дължи на начина, по който се живее в България през последните не 20, а 60-70 години. Говоря за преиначаването – за наше добро бяха създадени ваучери, с които си купувахме предприятия, за наше добро беше разпарчетосано селското стопанство, за наше добро ни върнаха земята, кравите, които не знаехме какво да правим, и пак за наше добро цялата държава беше опоскана от едни такива хора, които използват „за наше добро”, имайки предвид само своето собствено добро. Именно това е, което хората ненавиждат в персонажите на някои от моите съквартиранти. Те работят точно по същия начин. В задкулисието си ние имаме съвместни фирми, братовчеди, приятели, роднини, които на сцената се правят на хора, които нямат нищо общо помежду си, но просто, виждаш ли, заради вътрешните си морални качества се подкрепят, защото много се харесват. Цялото това подменяне на думи и понятия е подобно на секта!
– Отрази ли ти се изобщо канонадата от обиди от страна на Роро?
– Сам по себе си Роро нямаше да бъде това, което беше. Той е ръцете и краката на главата ЦК. Той все едно нямаше собствено мислене. Съвършено безкритичен е към това, което му казват хората, на които симпатизира. Много лесно манипулативен е. За мен той не беше проблем. И в Къщата можех много, ама много лесно да го взема на своя страна, ако исках да манипулирам някого. Освен това имам намерение да го съдя за средните пръсти – така не се прави и той трябва да го разбере. Това е моят начин да му преподам урок – както урока, който той искаше да ми преподаде, избирайки ме за свое куче. Отвън не се е видяло, но имаше изключително голямото желание за мъст не само у него, но и в други – които се имат за умни, за авангарда на нацията. Те толкова често се наричаха ВИП-ове, че чак не можех да повярвам на ушите си. А всъщност се държаха като инфантили, каквито ги нарекох!
– „Първо те игнорират, после ти се присмиват, после те наказват, и накрая ти побеждаваш”, е казал Махатма Ганди, а на практика ти остойности с участието си в юбилейния сезон на „ВИП брадър” точно този смисъл!
– (усмихва се) Ами бил е много прав, наистина. И чудото на „Биг брадър” е, че всичко това се случи за два месеца. Тази добра манипулация във вид на ускоряване на наситени събития, които в живота пак се случват, но не толкова бързо и не пред камери – това беше интересното! Ти знаеш колко съм ругала „Биг брадър”, те упорито и настойчиво ме канеха 7 години и накрая се съгласих, но когато бях готова за това невероятно, неповторимо предизвикателство.
Интервю на Анелия Попова, отпечатано във в. Шоу
