Великотърновецът Мирослав Дечев е от младата генерация регионални журналисти. Отдал е себе си на тази професия в различните й форми повече от 14 години. Вечно усмихнат и забързан, тичащ към някое следващо събитие, това е ежедневието на телевизионния журналист, водещ и репортер. Преди да започне да се занимава с журналистика, обаче е знаел, че ще работи именно и точно това. Следва мечтата си последователно и целенасочено. Завършил e средното си образование в Старопрестолната гимназия по икономика, и вместо да работи като икономист, тoй тръгва в съвсем друга професионална посока.
Какви са причините за това?
Увличах се от малък по публичните професии. Чуждо за тийнейжърите на моята възраст, ме вълнуваха много обществени въпроси, бях вповече непримирим и малко дори бунтар. Избрах журналистиката, защото вярвах, че хората, занимавщи се с това променят света и дават гласност на проблемите. Положих усилия и завърших Софийския университет и така започна кариерата ми.
Кой е твоя откривател за журналистиката?
Нямам откривател, с моя състудентка решихме да се пробваме като водещи в нощния блок на великотърновско радио и така през 2003-та прозвуча гласа ми за първи път в ефира на радио „Фаворит”. Попаднах на прекрасен екип. Там направих и първото си интервю. От тогава съм влюбен в професията и не бих я заменил с друга.
През годините си се развивал в няколко посоки в професията. Започнал си казваш като радиоводещ в нощен блок, след това в онлайн вестник, различни информационни агенции и сайтове. Какво е общото и различното в начините ти на себеизява?
Винаги съм следвал истината и критичността, различни са само средствата, чрез които се изявявам. Не крия, харесва ми да се показвам, а и с това да показвам на хората другата различна страна, скрита за обществото ни.
Как взе решение да го правиш в регионални медии, след като си работил като студент и в национални? Не мислиш ли, че изявата в регионален аспект те ограничава по някакъв начин?
Не, не мисля, че регионалният журналист е ограничен. Напротив още по-близо съм да хората и техните болки и радости. А повярвай ми хората се вълнуват повече от това, какво се случва около тях, отколкото в национален план. До голяма степен националните медии представят действителността в глобален план, но за обикновения човек глобален проблем или пък радост може да се окаже нещо много по-малко и свързано с мястото, където живее. Дори сега в предизборна обстановка, хората ще избират народни представители от регионите си, а очкаванията им са те да са загрижени именно за градовете и селата, от които ще бъдат избрани. Така, че работата на регионалните медии и журналисти изобщо не е маловажна, както съм чувал за добро или лошо от колеги, че тя е незначителна.
Някои от любимите ти жанрове са политика, икономика, социални дейности, но и светски живот. Изморяват ли те проблемите на града?
Не, имам достатъчно енергия, а и обичам това, с което се занимавам. Сърцето ми пулсира с ритъма на града. Защо да ме изморяват, това е професия. Никога не съм отказвал събитие или репортаж, щом вярвам, че след това ще има промяна в по-добра посока и даден проблем би бил решен, или пък би било интересно за зрителите да представиш постиженията на някого, да дадеш добрият пример.
Има ли и до каква степен светски живот във Велико Търново?
Има, разбира се. Това, че в национален план много хора на изкуството остават незабелязани, не означава, че те не работят със същия ентусиазъм и не се раздават за хората. Във Велико Търново има достатъчно добри и изявени актьори, музиканти, художници, колеги журналисти, фотографи, спортисти на световно ниво, бизнесмени и местни политици. Всички те заслужават уважението на обществото и добрата оценка за своята дейност или пък критиката, ако някъде не се представят добре.
Коя среща със светска личност, в професионален план ще помниш винаги?
Няма да скрия, че съм правил интервюта с много популярни хора от шоубизнеса и политиката и на национално ниво, не само от Велико Търново и региона. Срещи като тези с политици като президента Георги Първанов, Ирина Бокова, Радан Кънев, Юлияна Дончева, певиците Катя Близнакова, Глория, Росица Пейчева, Емилия и Галена, Джина Стоева, Краси Аврамов, спортистите Илияна Раева, Атанас Месечков, Станислав Недков, Илиян Киряков, Цанко Цветанов и Бончо Генчев, водещите от малкия екран Миглена Ангелова, Иво Сиромахов, писатели като Антон Тодоров, Христо Стоянов, Нидал Алгафари, психоложката Мадлен Алгафари и много други, никога няма да забравя. Списъкът е дълъг. От всяка среща съм научил нещо и то е оставило трайна следа в мен.
Пътя от нощния блок, фотоапарата, вестника, до микрофона и телевизионната камера в сутрешното ток – шоу е дълъг и труден. Имаш ли своите силни мигове, в някой от тези начини на изява?
Имам разбира се, както силни така и слаби моменти. Никога и за миг, обаче не съм си мислил да се откажа, постоянството за мен е много важно. Човек трябва да извърви пътя си, откажеш ли се – падаш от борда и толкова. Иначе, казано просто, колкото и да ми е било трудно, когато светнат сутрин прожекторите в студиото, забравям всичко и знам, че съм длъжен да бъда усмихнат, стегнат и да си свърша работата.
Случвало ли ти се е, да имаш усещане за провал, и какво правиш тогава?
Имал съм такива усещания, но съумявам да ги превърна в ефект или нещо забавно, за да изляза от ситуацията, особено в двучасово тв ток шоу всеки преди обед.
Съществува твърдение, че в днешно време и журналистиката не е това, което е била. Имаш ли своите идоли?
Журналистиката не се е променила много от първите сведения за нея още в древността с пиктографското писмо и по-късно и с първия немски вестник, тя винаги носи информация. По-важното тук е, че тя формира обществено мнение и когато дадена медия или журналист изкривяват информацията и с цел предават оцветеност, вече променят професията. Но това е световна практика, мисля и особено в динамичен политически свят като нашия, доста често ставаме свидетели на това. Но избора прави всеки журналист или медия.
Мислиш ли, че в днешно време регионалните журналисти са фактор в национален аспект?
Да, вярвам в това. Както казах по-горе, местният журналист е по-близо до хората в регионите, където работи и вижда по-добре.
Може би няма да е пресилено, ако кажа, че откакто те познавам, ти мислиш и се занимаваш почти по 24 часа с твоята работа, дори когато си почиваш. Може ли да се нарече връзката ти с журналистиката „брак по любов“?
Може, да. Аз обичам професията си. Прави ме щастлив и въпреки, че отнема много време от денонощието ми, аз съм удовлетворен. Дори само един човек да ме срещне в месеца по улиците на града и да ме поздрави или благодари за определена тема, по която съм работил или представил, си струва.
Коя е следващата ти любов, в професионален и в житейски план?
Тази професия безспорно и много изморява, хубаво е според мен човек да си дава малко почивка, но смятам, че е трудно да се отделиш завинаги от журналистиката, тя е начин на живот. Планове за любов нямам, когато дойде тя не пита.
Деси Димитрова
