Янка Рупкина е певица със световна известност в няколко континента. Неслучайно я наричат „посланик на България и българската песен”.   Животът й е низ от битки с горчив хепи енд.  Родена в село Богданова през далечната 1938-а, но малцина ще й дадат годините. Весела, лъчезарна и най-вече гласовита, тя  и до днес оглася концертните зали. Участва в благотворителни концерти, винаги е готова да откликне на нуждаещ се от помощ. А животът й никак не е бил лек. В едно от най-искрените си интервюта тя разказва за трудностите, които са съпътствали успеха й.

-Преди дни навършихте 78 години, честит рожден ден на патерици. Как се чувствате на тази възраст?

–Чувствам се много добре. Щом съм жива и здрава и на крака, значи съм добре.

–Продължавате ли да пеете?

-Да и то яко. В момента обикаляме страната с някои от най-известните изпълнители, за да представим вечните песни на България, така се казва и турнето. Направихме няколко концерта, хората са доволни, радват ни се.

–Предстои ви много важен концерт в Бургас, на който ще отбележите 60 години на сцена.

–Да, концертът трябваше да бъде на 11 август, но тогава бях в Скопие и бях блокирана заради наводненията и не успях да дойда. Отложихме го за края на месеца. Надявам се голяма част от моите почитатели да дойдат. Аз всяка година пея от сърце на хората в Бургас.

–Как се издържа 60 години да бъдете на сцената?

–Бог и хората ми дават сили, аз обичам да работя постоянно. Все още издържам. Една колежка се шегува и ми каза, че бабите на 78 години ходят с ниски обувки, а аз още съм на токчета. (смее се) Обичам кръстът ми е да е изправен, да изглеждам добре, а и така  пея по-добре.

-Кариерата ви започва на 18-годишна възраст. Съборът в Граматиково ли изиграва важната роля?

–Да, от Граматиково тръгна моята творческа дейност през 1959 година. Преди това се явих при Филип Кутев, приеха ме като танцьорка и певица, но нямаше щат. След това той е изпратил писмо на майка ми, но тя не ми го даде. На фестивала в Граматиково имаше хора от БНР, които ме поканиха да се явя на друг конкурс. През 1961 вече бях назначена като солист в ансамбъла за народни песни към националното радио.

–Какво беше да си изпълнител в онези години?

-Трудна работа. Да си професионалист е много отговорно, защото винаги трябва да си в добра форма, да си стабилен и все по-хубаво да се изпълняват песните, хората са много критични.

-Кога ви е било най-трудно през тези 60 години?

–Имала съм много трудни моменти. Най-трудно беше, когато обикаляхме света с трио „Българка“, което е част от бившата „Мистерия на българските гласове“. Бяха тежки концертите, защото като солист изпълнявах всички песни, другите две певици си имаха втори и трети глас, а аз водих партиите от начало до край. С всеки инструмент изпълнявах по три бесни и по две на бис. Всяка вечер с триото имахме задължителни 25 песни на концерт. Не можех да дишам понякога, защото съм пяла по 55 песни на вечер, почивах си само, докато оркестърът свири хоро. Нормално е, защото все пак сме пред чуждестранна публика, трябваше да се представим на ниво. В ансамбъла също не беше леко, защото работихме всеки ден по 3-4 часа, след репетициите пътувах из цялата страна и на другия ден трябваше отново да съм в София. Много труд, много усилия съм вложила, но не съжалявам, защото все пак изградих име.

–Работили сте с едни от най-известните световни изпълнители. С тях ли ви беше по-лесно да работите или с българските си колеги?

–Аз съм от хората, които обичат всички стилове музика, затова нямаше проблем да изпълнявам всякакъв вид музика. Все пак с българските колеги се работи по-лесно, защото изискванията са различни.

–Как се приемаше българският фолклор в чужбина?

–Много добре, дори отлично. Трябва човек да е на концерта, за да види емоцията на хората, през цялото време ни аплодираха.

-Кога и как влязохте в трио „Българка“?

–Като постъпих като солист в ансамбъла, работих дълги години с диригентите и във всички песни, където имаше трио, Борис Петров ме слагаше с Ева Георгиева и Стоянка Бонева. Като минаха десетина години, реших да се отделим като трио. Аз измислих името ни, защото Стоянка е от Пирин, Ева от Добруджа, а аз от Странджа и бяхме с различни костюми, представяхме богатството на цялата ни страна. После решихме да кажем, че Ева го е сформирала, защото тя беше най-възрастната.

–Ставате изключително популярна с песента „Калиманку Денку“. Как се роди тази песен?

–Това е много хубава песен, научих я от един братовчед на моя съпруг -Стойо Стоев от село Габър, той е автор на музиката и текста, за което му благодаря. Беше ни на гости, изпя я веднъж, но нямаше касетофони, за да я запиша. За щастие бързо заучавам и мелодията ми влезе в съзнанието, запечатах я там. Доста дълго я обработвах, защото преди нея пеех предимно тракийски песни, но като научих „Калиманка“, започнах да пея само странджански.

–Какво ви донесе тази песен?

-Донесе ми много големи успехи и голяма радост, разбира се. След това беше обработена и за нашия хор, колежките много я харесаха и обикнаха. Тази песен донесе „Грами“ на мен, на колежките и на България. Красимир Кюркчийски също стана популярен с тази песен. За мен е много ценна и продължавам да я пея на живо и до днес.

–Опитвали са се много изпълнители да правят кавъри на „Калиманку Денку“. Азис дори се опита да ви пресъздаде в „Като две капки вода“.

-Да, много са се опитвали, някои дори сполучливо. Хубаво е да се продължи нашето дело, но трябва човек добре да си подбира нещата, ако не може, да не го прави. Азис я изпя много добре, но беше притеснен. Когато ми я изпя в гримьорната, беше много по-добре. Той е един прекрасен певец и човек. Тогава му благодарих, той има възможности и ако се поработи с него още малко, може и от мен по-хубаво да я изпее.  

–Азис е обявен за краля на чалгата, един стил, който е много харесван от младите. Според вас изменили се драстично ценностната система и възпитание на днешните деца   в сравнение с вашите връстници?

–Да, ние като деца се учихме на всичко добро. Сега системата е различна, начинът на живот също. Въпреки всичко родителите трябва да възпитават добре децата си, както и в училище. Самите деца трябва да взимат примери от хубавите неща, а не от пошлите. Ние бяхме възпитавани да уважаваме по-възрастните хора. Когато се пусна чалгата децата бяха разпуснати и си позволиха много неща, но като обикалям из страната виждам, че има промяна в детското възпитание.

–Какво дете бяхте вие?

-Бях малко палаво дете. (смее се) Много обичах да си играя с децата, да ритаме парцалена топка, защото нямахме друга. В родното ми село Богданово до църквата си имахме две врати, но аз бях единственото момиче, което играеше с момчетата. Вкъщи бях послушна, изпълнявах всичко, казано от родителите ми.

–Знам, че сте обичали да се катерите по дърветата и да пеете.

-Да, с моята братовчедка се катерихме много и пеехме от високо. Обичам да се катеря на високите места, дори и сега. Тогава се хващах за плета и пеех. Навремето ми казваха Гаргова Яна, защото не спирах да пея от високо. Така ми остана и прякора в селото. Исках всички хора да ме слушат, бях малка и не си давах сметка за някои неща. Имаше една баба Яна, която живееше до старата ни къща. Като малка все   казваше „Няма ли това гарговото да се махне от селото и да мирясаме всички“. Като дойдох в БНР се прибирах в годината веднъж. Когато веднъж отидох да видя родителите си, минах покрай нейната къща и тя стоеше в двора, поздравих я и тя ме позна по гласа. Тогава ми каза: „О, Янко, ти ли си? Аз имам голям грях към теб, така те прокудих, че вече никаква те няма и не те виждам, нито чувам“. Обещах й да й попея някой път.

-Какво ви липсва от детството?

–Много неща, но поне имам спомени. Тогава не бяхме богати, бяхме едно бедно семейство с 4 деца. Сега каквото поиска едно дете, го получава. Тогава и годините бяха бедни, родителите ни стояха предимно в село, не ходеха често в града. Като дойдох в София имах почти всичко, не се оплаквам.

-Какъв спомен пазите от родителите си?

–Най-тъжното за мен е, че не попях на моите родители достатъчно. Все отивах за един, два дни, мислих, че все някой ден ще свърши работата. Грешна съм пред тях, когато отида на гроба им, винаги им се извинявам. Те бяха много добри родители, разбираха ме. Майка ми дори е казала на един журналист, че съм певица на народа и съм длъжна да радвам хората у нас и по света. Много интелигентни и възпитани хора бяха моите родители, но бяха много тъжни за мен, преживяха много неща.

–Какво бихте им казали сега ако имате възможност?

-Бих им казала едно огромно благодаря, че са ме създали и то с голям талант, за грижите, положени за мен. След това ние се грижихме за тях. Родителите ми си отидоха тъжни за мен. Майка ми почина, когато бях в Холандия, разбрах за смъртта й след 40 дни. Моите близки не знаеха къде в Холандия се намирам, нямаха връзка с мен, а и не са искали да ме тормозят. Тогава бяхме събрани от цял свят 12 певици и 12 музиканти, правихме концерти с ЮНЕСКО в защита на човешките права.

–Какво почувствахте като разбрахте, че майка ви е починала?

–Аз се върнах за три дни от Амстердам, за да отида в Билбао, имаше концерт за най-популярните ни спортисти, част от които участваха и в мое шоу. Като се прибрах синът ми ми каза, че майка е починала. Аз се стегнах, стъпих здраво на краката си и приех вестта съвсем нормално. Каквото и да прави човек, тя не можеше да се върне.

-Посветихте й песен.

-Да, направих песен за майка ми, но аз я направих преди да разбера, че е починала. Бях в Холандия и докато си почивах след концерт погледнах към небето и си казах, че нямам песен за родителите. Дойде ми текстът, направих мелодията и като я изпях на композитора Робърт де Гройт, той я хареса и я направи. Тя е една много тъжна песен, на концерти я пея последна.

–Няма как да не засегнем най-болезнената за вас тема – самолетната катастрофа. Какво се случи тогава?

-Много неща могат да се кажат за нея. Много тежка катастрофа, голяма част от момчетата и момичетата загинаха. Когато отидохме на летището беше тъмно, неосветено, нямаше линейки, пожарна, което беше много странно. Имаше два самолета, смениха нашия в последния момент. По моя преценка тази катастрофа е била умишлена. Винаги е имало хора, които да се грижат за пътниците, но тогава всичко беше много различно. Преди да тръгна имах лошо предчувствие.  Неприятна история. Лошото е, че се мълчи, не се казва истината, има различни версии. След катастрофата много ни заплашваха. Времето беше такова. Бяха ни забранили да говорим за нея.

-Кой ви заплашваше?

–От правителството, имаше си поставени хора, които да се обаждат на колегите, други са ги спирали на улицата, трети са били тормозени в домовете. Много от живите колеги са ми разказвали. Мен само по телефона са ме заплашвали.

–Какво ви казаха?

-Да мълча, да не говоря много, за да се разкрие самата истина. Властите да си вършат работа. Имахме застраховка, която беше в размер на 200 000 долара на човек, но никой не ни даде тези пари, нямаше и за умрелите. Насила ни накараха да подпишем документ. Аз бях против, защото щяхме да си получим парите, но бяхме принудени. Колегите ме помолиха да подпиша, за да ни дадат някаква малка сума, за да си купят лекарства. В противен случай нямаше да подпиша, направих го заради колегите. Накрая ни дадоха дребни стотинки – 1000 лева на тогавашните пари.

–За тази катастрофа се знае малко. Какво се случи в действителност?

–Въпреки че много катастрофи се изясняват, тази все още не е. Тя стои още в сянка, както стана и с Кенеди. Според мен като умре и последният от нас, ще се разкрие истината, но вече няма смисъл, млади момчета и момиче ги няма. Още са ми пред очите.

-Какво ви изниква в съзнанието като чуете за катастрофата?

–Много неща, за мен катастрофата беше много тежка. Оперираха ми ръцете и краката, главата и половината тяло. На два, три пъти ослепявах, нося очила сега след катастрофата. Някак си се справям. Когато дойдох на себе си, няма да забравя гласа на майка си в Пирогов, която попита дали съм жива, тогава не можеха да ме видят, бях в тежко положение. Винаги като мина покрай болницата се връщам назад в миналото. Сега също много се вълнувам. Та, тогава разбрах, че съм жива и веднага съм загубила съзнание. Борих се много, за да оцелея и добре, че съм силна, иначе нямаше да оживея. Тежки бяха обгарянията по цялото ми тяло. Близо две години носех перуки. Три месеца нямах глас, не можех да говоря. След това се възстанови и ето, че пак пея, хубав е вече. Много съм благодарна на лекарите, които се грижеха за нас, благодаря на д-р Шиндерски, д-р Кръстев, които положиха големи грижи. Да не забравям и Григор Стоичков, който е починал вече, на него дължа и живота си. Внесе лекарства от чужбина, помогна на много колеги за жилища, настояваше пред правителството за нас.

–Днешното правителство прави ли нещо за хората, прославили България?

-Дълго време и аз се борех за промяна в България. Преди няколко години предложих Стоянка Мутафова и Калоянчев да получат помощ като награда и те получиха, както и Валя Балканска. Радвам се, че ги наградиха. Малко е това, което се прави за хората на изкуството. Има много заслужили хора, които трябва да получат такава подкрепа.

-Преди година Народното събрание взе решение да получите пожизнена пенсия.

–Да, много хора предлагаха да получа такава пенсия, тъй като съм славила страната ни, още повече след катастрофата. Благодаря на правителството, на депатутати, на хората, че ме подкрепиха, на президента, че ме удостои с орден „Св. Св. Кирил и Методий“.

-Как живеехте без тази пенсия?

–Много трудно ми беше, само аз си знам. Синът ми се ожени през 1985 година и аз тогава излязох на квартира. Наруших   малко закони и права, но нямаше как. Намерих свободно жилище и се самонастаних, но си получих тежко наказание. От 1985 до 2005 нямах настанителна заповед, дадоха на много хора, но на мен не. Не ме изгониха, имах предупреждение само. Сега имам право вече да закупя това общинско жилище, но като нямам средства как да го купя? Ще си плащам наема, ще си гледам семейството. Каквито пари взема с тях свързвам двата края. Не се оплаквам, силен човек съм, не искам никой да ме съжалява. Понякога се налага, все пак сме живи хора.

–Неотдавна се проведе фестивала на Рожен. Валя Балканска каза, че няма да участва повече в него. Какво ви е мнението за тези форуми, които уж възраждат българските фолклор и традиции, а в същото време се превръщат в добър бизнес?

–Хубаво е фестивалите да бъдат така, както са били досега, а не да се печелят само пари. Валя е напълно права, трябва да се популяризира българската народна музика. Там трябва да се намеси държавата, да се решат тези неща. Преди години всичко се съгласуваше. Тези големи събития са много важни. Много хора през годините са ни използвали нас, артистите, за да печелят на наш гръб, но това е прекалено и се обезценява труда ни. Да не забравяме, че ние сме беден народ, не може едни да забогатяват на гърба на другите.

-Има ли бъдеще българският фолклор?

-Разбира се, че има. В последните години стоя повече в България, участвам като жури в различни конкурси и забелязвам, че има огромен интерес и то от страна на младите изпълнители. Много малки деца също ме търсят, за да им преподавам. Моите ученици започнаха все повече да взимат награди. Изпълнителите също трябва да им помагаме на младите да заобичат фолклора.

–Постоянно на дневен ред излиза въпросът с въвеждането на фолклор  в училище, но това все още не е прието.  

–В училище по-рано  децата пееха народни песни. И днес в някои училища продължават, но най-често там, където преподават наши колеги. Би трябвало във всяко училище да се преподава народна музика. Никой не знаеше България преди ние да излезем по света с нашия фолклор, с танците и костюмите. Разбира се и от спорта, имаме уникални и добри спортисти, които ни представят навън. Имаме големи личности, които са за почит и уважение.

-Успяхте ли да си починете през това лято?

-Почти нямам почивка. Сега правим концерти навсякъде, където мога ходя и да бъда жури. Предстои ми конкурс в Приморско. След катастрофата съм имала само една почивка, която продължи 20 дни, бях във Вършец. Най-много си почивам, когато изляза на улицата. Много обичам да си говоря с хората на тротоара, в автобуса, във влака или в метрото. Обожавам да вървя, това ме разтоварва. Понякога обикалям и по магазините, за да разглеждам, защото нямам пари да си купувам много неща, но не се оплаквам.