Феноменалният канадски филм от 2015-та преобърна представите ми по един необикновен начин. Малко ленти вече са с толкова открита насоченост за проблемите и преплетените и трудни човешки взаимоотношения понякога. Поздравявам режисьора Ги Едоан и сценариста Жан-Симон Дероше за детайлността, елегантно изградените колизии, колоритът и запазване нотката на реалистичност във всеки един кадър и персонаж. В тази екранизация има от всичко. Всеки един звук, откъс, поглед, нюанс, акцент са символни. В началото ти се струва, че действието се развива хаотично, но бързо разбираш, че всъщност това е един често срещан и в същото време сложен за разгръщане похват – да обединиш няколко истории в една цялостна концепция. Аз първоначално реших, че се разглеждат паралелно някои съвсем различни един от друг герои. Това е така, но те са част от общ сюжет, пропит с алегоричност, препратки и пространственост. Драматургичният материал ни оставя с притаен дъх. Богатият инструментариум свидетелства за добра спойка между всички, създали този продукт. Интересно ти е как ще се напаснат компонентите от пъзела и си обект на типичното зрителско напрежение. Направи ми впечатление, че самото начало на филма бе мълниеносно  и без прелюдия. Една трагедия сполетява млада жена с дете. Впуска се в самоубийство пред кола на пътя пред очите на младеж, комуто оставя детето си. Той гледа няколко минути изтръпнал. Такива драматични обрати понякога бележат живота ни и рязко променят ракурса на мисълта ни. Въпросният младеж е един от главните герои в заснетия проект. Майка му – Софи Бернар, изиграна от великолепната Моника Белучи, снима филм за живота си.

 Филм във филма, а? Да си призная, това малко ме озадачи. Но логиката е безупречно структурирана. Тя е в Монреал със сина си Томас. На рождения му ден на изискано парти решава да му сподели така желаната от него новина – името на баща му, което силно го стресира и го кара да напусне партито. Емоционалната реакция го довежда до друг сблъсък – катастрофа, която той претърпява от линейка. Нея шофират служители на болницата „Вил-Мария“. Причинно-следствените връзки започват да се подреждат. Софи Бернар е родила детето си, но зачеването му е плод на насилствен акт по желание на виден политик. Оттам нататък в живота си тя се справя основно сама. И признава, че никога не е била добра майка. Още няколко са главните герои – част от персонала на болницата, в която постъпва детето на главната героиня. Всеки от тях преживява лична драма и се бори със себе си. Един от тях е парамедик и шофьорът на линейката, който по невнимание блъска момчето, но всъщност то избягва фаталното. Впоследствие това травмира парамедика, ала медицинската сестра Мари се явява упованието му. В края на филма се оказва, че ако не е била тази трагедия, майката е нямало да си даде сметка какво разкошно дете има. А другите – кои са и какви са им приоритетите.

 Фамозната дама преживява своего рода катарзис и за нея спира да бъде важно да е парвеню. В болницата пък всички стават съпричастни с участта на Томас, което междувпрочем е с приетата за нетипична от обществото на консерваторите сексуална ориентация. Но той бива обичан и приет. Стига съм преразказвал. Всеки сам трябва да изгледа този синтез от картини, звуци, мелодии и чувства.